Толкова, толкова думи, твърде безполезни думи, безумно много думи и снимки,
които валят постоянно, още и още.
Затрупва те всяка една появила се мисъл, нова или много по-често заимствана.
Повтаряна, повтаряна, отново подета от някой друг. Една и съща щампа до безкрай. Всички се превръщат в щампа.
И от това да можеш да проявиш себе си, се преминава в начин да бъдеш забелязан.
И вниманието ти дотолкова свиква, че се притъпява, докато идва един момент, в който изчезва.
Виж, аз ти говоря, крещи всеки ред, имам какво да споделя.
Това е моето мнение, ти казват, това е, което мисля, харесвам, желая или пък откровено мразя.
Сякаш до вчера човекът не е могъл нищо да каже или не е знаел как да се изразява
и сега всичко прелива, задушава, проглушава.
Никой не спира.
И проблемът вече не е в свободата на словото и да оставиш другите да го прилагат,
а да намериш, да създадеш малки пространства в тишина и усамотение, където действително можеш да кажеш нещо искрено твое, непринудено. И където има някой наистина заинтересуван да те чуе.
Не е нужно светът да знае всяко мнение или мисъл и пред правото да се изкажа, аз избирам правото си на мълчание. И тайна.
Докато не намеря точния смисъл за думите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар