На онзи балкон

На онзи балкон те прегърнах с душата си.

Приюти ни тишината на онемялото насреща зелено море с дъх на бор. 

Вълните му се полюшваха омайно, бавно – 

същинска жена, докосната нежно от вятъра под едва повдигнатите поли 

на свенливостта. 

В унеса на тази ласка, дали чух името си?

Не помня… А така ми се иска да знам (как звуча в твоя взор).

Все още слушам тишината.

Хладните утринни пръсти на лятото те целуваха, треперещ под набезите 

им. 

Прогоних ги с моите устни. 

Твоите бяха дим.

Ефирният сив облак на дъха ти ме целуна първи, 

позволявайки ми да вкуся тютюневия ти аромат, още преди да те докосна с език.

Но само с топлината на твоя се поражда глада за теб. Неутолим.

Оставих се да ме погълне.

Сякаш си недосегаем, в очакване на съприкосновение. Измамно далечен, а само на пулс разстояние. Изплуваш бавно зад щита на мъглата 

в една сгушена самотност. 

Там скрих последните румени остатъци нерешителност. Във вдлъбнатината над дясната ти ключица. 

Оставяш се да бъдеш покорен, само защото си усетил моето пълно 

покорство, положено в ръцете ти. То има формата на сърцето ми.

И те прегърнах с душата си. 

А зеленото море с дъх на бор отрони въздишка – онази, която ти 

задържа вътре в себе си. Но която усетих в прегръдката на душата ти.