По-вярна от това

Ще те целуна!
Няма да съм Юда.
И всичките Апостоли ще призова.
Свидетели са ми - така съм луда,
че съм готова в Ада да се озова.
Ще те целуна!
И ще си платя цената.
Онези трийсет сребърника мои са.
Ни теб, ни мене си ще предала.
По-вярна от това не мога да съм.

Солено причастие

Звучиш някак тъжно,
като опит за сбогом.
Погуби ми бързо
усмивката волна.
Почерняха водите
на морето, захлупи се.
И се разбиха вълните
в стената ми...

Счупи се
онова равновесие,
толкова ревностно пазено,
на изкуствено щастие...
Ти го помете с талази.
Сърцето ми твърдо
чак сега се огъна -
не навреме, а късно.
Няма как да те върна.
Остана само соленото
мокро причастие
на сълзата студена
от любов непозната.

Позволи си тази слабост

Намери ръката ми протегната -
стисни я здраво,
смачкай даже пръстите.
И нека болката ти да се влее
от твоите вени в моите -
те са същите.

Отпусни се, рамото ми е готово
тежестта ти да отнеме
и да олекнеш вътрешно.
Очаква само твоето доверие,
за да оздравеят
и крилете ти прекършени.

Позволи си тази слабост -
на мен да разчиташ,
зная в сила как да я превърна.
Нека този път ти да опиташ
какво е да си обичан
и прегърнат.

Остани си безименен

Всичко си има име.
Всичко, което познавам.
Само ти си безименен
и това ме влудява.
До кога пред вратата ми
ще минаваш безмълвно,
таен поглед в прозореца
и отминаващ набързо?
Не засрещна ли някога
там очите ми? Виждам те.
Знам, че си като вятъра.
Крадеш ми от мислите.
И ги носиш със себе си.
Кой знае къде, при кого.
После пак преминаваш
уж само бегло...
Защо?!
Ако при мен ще се спираш,
влез през вратата ми явно.
Не? Остани си безименен.
Да съм нечия тайна
не ми трябва.

Точно като него

Когато нещо ти принадлежи още преди да си го зърнал и да го търсиш, жадуваш и мечтаеш.
Да знаеш, че си отреден да бъдеш във властта му до живот и тази присъда да е най - сладката, която някога си получавал.
Да се предадеш мигновено пред мощта и нежността му.
Уханието му да се превърне в твой любим аромат.
Да се оставиш да те люлее в прегръдките си и да дишаш с приливите и отливите му.
Кръвта ти да бъде изтласквана с ритъма на прибоя му.
Душата ти да се изгуби в дълбочина измежду пластовете му.
Да обикнеш светлините и сенките му, и вечната им борба за надмощие.
Да се сливаш с измамното му спокойствие, предусещайки тътена на бурята под повърхността.
Да си тръгваш неизменно, но винаги да се връщаш.
Точно като него.
Морето.

Да ти подаря

Да ти подаря онази вечер
и всеки поглед, всяка ласка,
и всяко чувство да е вечно,
в едно като че ли сме сраснали
не би било ми никак сложно,
но ако можех, 

само ако можех...

Сезон безкраен

Отново пролет е - ми казва календара,

макар че в мен сезонът е безкраен.

И уговорката ни с теб е стара - 

за срещата ни ритуал потаен е.

Ще дойдеш първа. В градината позната

на пейката под вишната ще седнеш.

Косите ти ще се развеят, пълни с цвят -

като воал от лек ветрец понесен.

Ще чакаш мен, с усмивка ще погалиш

кората грапава на старото дърво.

Едно сърце и нашите инициали

под пръста ти се сливат там в едно.

Ще дойда късно, ти ще ми простиш.

Ще ме прегърнеш с порива на облекчение.

Ще ме целунеш, няма да крещиш.

И ще ме любиш след това, до изтощение.

Ще сливаме отчаяно телата си, 

душите - те отдавна са преплетени.

Ще си запазим белезите - отпечатъци

от невъзможно сбъдване на ереси.

И пак е пролет, пак в разкош цъфти

сезонът вечен, с вечните любови.

Но този път ще бъдем аз и ти,  

начало на „завинаги“ да сложим. 

Днес пръв дойдох под нашето дърво.

Стелеше вишнев цвят в уханна пръст.

Не бе в косите ти, а бе воал-покров.

И вместо теб там чакаше ме кръст.   

Допирните ни точки

Допирните ни точки с теб
са на ниво синапси.
Питам се какво ли ще е
да са по кожата ни?
Щастие...

Готова

Не съм се изгубила. Нито се лутам.
С уверени крачки преминавам през тъмното.
Следвам лъч светлина, озаряващ ми пътя.
Идвам право при теб. Знам, че ти го излъчваш.

Нося себе си само. От преструвки съблечена,
душата изтрила е гримът разкрасяващ.
Простичко чиста, невинно доверена -
за първа среща с твоята е готова отдавна.

Ръцете ти...

Ръцете ти... aх, ръцете ти!
Само те са ми пред очите,
когато сме само двамата...
Следя как допушваш цигарата,
как със силните си пръсти
я доближаваш нехайно до устните.
Иска ми се да съм на нейното място -
да ме прихванеш на тясно,
да изгоря в дланта ти,
изпепелявана от дъха ти.
Душата ми на кълбета
да достигне до дробовете ти,
да те изпълни до края,
да можеш да ме познаеш
как жадувам в теб да остана,
да не съм само дим, а наслада -
не за ден, не за два - постоянно.
Че те искам е толкова явно.
По ръцете ти колко съм луда,
че съм готова да ме погубят.
Направи ме ти само твоя,
за милост няма да моля.

Как си съшил живота си

Всички ние сме шивачи.
Съшиваме разбитите си сърца, илюзии или мечти.
Кога внимателно следим всеки бод и се уверяваме, че тегелът е здрав и държи.
Кога тропосваме набързо с бели конци с намерението да го оправим по-късно.
А това по-късно никога не идва.

Прекрояваме планове и цели.
Режем излишното.
Наставяме там, където липсва.
Правим подгъви и цепки.
С вдъхновение.
За да стои(м) добре. По чувство.

Душата ни е възглавничка, набодена с карфици.
Почти като таралеж.
Само че с бодлите навътре.
И ни боли, когато ги изваждаме.
Защото знаем, че има нещо за поправяне,
че нещо в нас се е скъсало.

Вътрешно сме пълни с кръпки.
Външно сме блестящи модни дизайнери.
За оценка.
Но пред единици смеем да обърнем хастара си.
А там се вижда таланта. Как си съшил живота си.

Готов ли си да го покажеш?

Докато не дойде промяната

Няма да си единствен.

Нито аз за тебе.

Моментът е истински

и се нуждаем от него.

Сега сме такива.

Не сме същите като вчера.

И така се обичаме,

и сме пълни с доверие.

Докато не дойде промяната

и единия не избърза 

по пътя си, а избрания

почувства се вързан…

Бих искала да е вечно,

даже тайно мечтая.

Но любовта е божествена,

а човешки е края!

Все още се уча да правя любов

Все още се уча да правя любов. 

Ухажвам срамежливо с лек допир по периферията на душата. Без да навлизам в нея, само почуквам. 

Известявам присъствието си с разкриване на моята. Почти. Колкото е нужно, за да заинтригувам. 

Звъня на звънеца от чувства и се опитвам да изтръгна онази вълнуваща мелодия, която кара да трептиш с честотата на дълго чакано щастие. 

Предлагам утоляваща амброзия, която напива от сладост, сгрява с пълнота, възбужда от удоволствие. И предизвиква жажда.

По кожата оставям спомени, които настръхват при всяка нова среща. Не е нужно да докосвам. Дарявам усещане. Оставям по малко от себе си всеки път. 

Преплитам пътища, създавам кръстовища, от необятното давам възможности. 

В очакване. 

Все още се уча да правя любов.

С думите.

Не искай от жена невъзможното

 

Не искай от жена невъзможното.
Способна е да ти го даде.
Като любител на сложното
ще те изненада поне.
Ще ти поднесе забраненото
като нормално блюдò.
Ще забравиш за времето
и за какво ли е то.
Ще потънеш в желанията
твои сбъднати щедро.
Няма как да узнаеш,
че всъщност са нейните.

Без шеги

И се шегуваме. С любовта. И не вярваме ужким.
Колко обичаме и колко дълбоки са чувствата.

И се усмихваме. Знаещи. Какво изпитваме всъщност.
Доближим ли се много,  се разтреперваме вътрешно.

И си казваме. Всичко. Освен няколко думи.
Днес първи април е. Обичам те. Чу ли?!