Обсебен

Не докосването,
не ароматът ти,
не лицето ти,
не думите ти,
не постъпките ти,
а умът ми!
Умът ми ме води към теб!
Обсебен...

Единствената сигурност

"Единствените" сменят се с моментите,
отиват си с премигване на клепки.
Не се замисляш даже над последствията -
и без това животът е нелеп.
Изпращаш ги спокойно в залез слънце
и в утрото изправена, напред.
Ще дойде друг единствен, малко зрънце
е вярата покълнала във теб.
Не търсиш никой, никой не задържаш,
приемаш просто даровете на съдбата.
Обичаш ги, отдаваш се до дързост,
а в завещание оставяш свободата.

Любов, омраза - всичко си отива. 

Остават само белезите на раздялата. 

Болезнено да ти напомнят, че си жива

в единствената сигурност - промяната. 

Лична интерпретация

Когато дойде тихо вечерта

с единствена компания – умората,

прегръщаш я по пътя за дома

и кротко тръгваш си от хората.

И без това сред тях си вечно сам –

погрешка в кукления им театър.

Ненужен е дори сценичен дар!

Вглъбени в собствения си спектакъл, 

в очакване на пет минути слава

от позите с лакейска ориентация,

животът някак покрай тях минава,

оставил ги без лична интерпретация.

А твоята? Върховна е в нощта,

щом встъпиш в съкровения си храм,

в прегръдките на чакаща жена

си себе си – обичан и разбран.

Последна

Надеждата във теб умира,
когато вътре вече не си жив.
Затуй последна е - разбирай, 
че ти си този, дето я държи. 

Вътрешно

Какво дели ни? Някакви си километри.
Не десет, двайсет или сто. А хиляди.
И пак се чувстваме - навлезли в спектри
на мисълта, които нямат лимити.
До мен, до теб достига топлината
на думите, обличащи се в образи.
Наситена със тях е тишината ни,
а многоточието ни е като прорез,
от който бликат скритите емоции
в усмивки, сълзи - отрязъци душевност,
олекотени преминават през прозореца
на дните ни, преплитащи се с времето.
Съпътствани от изгреви са залезите,
в които срещаме се, някога и някъде.
В едно присъствие избледняват белезите
насред стаята самотна, в тишината.
Докосването вътре е, в сърцето.
И там остава, на пук на разстоянието.
Какво дели ни? Някакви си километри.
А ни сближава и дори мълчанието...

Безброй надежди

Пролет е - усещам го по соковете,
попивам настървено всяка капка. 

Светлина са, плът  и лимфа -  

отговор на ненанситната ми жажда.
Криволичещо достигат всеки ъгъл

и ме изпълват бавно с истини горещи,
опиват ме със спомени за пролети
отминали, завърнали се, предстоящи.
И дъхави, като дълбоко впити корени,
на цветни ветрове и ароматни капки.
На дъжд от слънце, лунни серенади
на ухажори, придружени от светулки

и смехове, звънтящи из полята тревни
сред опрашващи криле на пеперуди,
в многоцветната феерия на дъгата
пропиваща земята с' свежестта си.

И съм тъй набъбнала - до пръсване,
побрала паметта за всяка пролет.
Неистово желанието е за възкръсване
на тези спомени в живот реален,
че пуквам се, разлиствам бели листи
и с ирисите розови проглеждам.

Разпъпила съм сред безброй надежди -
цъфтящи белоцветни вишни.

Ще преживея

Запалих свещ, в очакване на теб,

на масата приготвена за двама.

Извиках и на разговор експерт –

търпението, знам че е голямо.

Не исках друга музика за фон –

достатъчен ми бе гласа ти в мен,

с любимите ми тембър, тон,

останали от онзи минал ден.

Удобно седнах, в пламъка се взрях

и времето се сля със хоризонта,

безкрайна ивица незнаен бряг –

очите ми, с вълни бездомни.

Без прѝстана на твоите пръсти,

сълзите губеха се в тишината.

Търпението – пое към вкъщи

и ме погълна нищото във мрака.

Свещта угасна. Нова ти запалих.

След нея още колко, нямам спомен.

От масата олтар за теб направих –

както изпращат любимите на помен.

След туй разчистих стаята, душата.

Да чакам призраци – не го умея.

Ще дойде някой със сърце в ръката,

пак влюбена ще съм…

А другото ще преживея.