Щом тихичко надеждата си тръгва,
по стъпките ѝ цъфва самота.
Безмълвно и грижовно те загръща
с покрова си приятелска тъга.
Под клепки морни и притворени
трепти ефирно призрачна сълза.
Размила образи в далечен спомен,
стеле дантела лекуваща мъгла.
Стаена равнодушно светлината
полага мним ореол на опростено.
Дочуваш как простенва тишината.
И всичко е по-меко, заглушено.
Несбъднато желание притихва
и си отива. Остава ти покоя.
Понякога е късно за молитва.
И краят е единствено достоен.
grazzia
ОтговорИзтриване