Достатъчна

И не стига, не стига!

А си празна, почти...

Все полагаш  усилия,

а липса кънти.

Отдаваш душата си,

обичаш до дъно,

в безкрая политаш

във името нечие.

Отваряш прегръдките

поднасяш и устните,

страстта не прикриваш

и се стича в безсмъртие.

Живееш му болката,

радостта умножаваш,

въплътяваш утеха

и предлагаш забвение.

На рамото твое

полага сломено

лице уморено,

намира покоя.

Прокуждаш страха,

тъмата разпръскваш,

дъга от усмивки

със вяра окичваш.

Намираш и малкото

пламъче скрито

на душата ранена,

и пазиш го ревностно.

Разкъсваш си дрехата,

обличаш желания.

Завиваш загрижено

заспалото време.

Върхът покоряваш

с крака изранени,

нехайна за пътя

напред устремена.

С увереност пълна

и с надежда, че идва

онзи рядък момент,

когато си Ти.

Единствено ти,

присъстваща там-

на точното място

и в точното време

за единствен човек.

Но няма значение,

нищичко няма

значение

и ти нямаш

значение.

Каквото да казваш,

дори да показваш,

каквото да правиш,

ти все си грешиш.

Остава невидимо

и става безсилно

усилието вложено

с неизмерна любов.

И нищо не стига,

не стига,

не стига...

Не стигаш и ти,

не си просто достатъчна.

А достатъчна има ли

една, едничка жена?

И някога, някъде

ще имаме с някого

точно това - 

ще си бъдем достатъчни...