Безброй надежди

Пролет е - усещам го по соковете,
попивам настървено всяка капка. 

Светлина са, плът  и лимфа -  

отговор на ненанситната ми жажда.
Криволичещо достигат всеки ъгъл

и ме изпълват бавно с истини горещи,
опиват ме със спомени за пролети
отминали, завърнали се, предстоящи.
И дъхави, като дълбоко впити корени,
на цветни ветрове и ароматни капки.
На дъжд от слънце, лунни серенади
на ухажори, придружени от светулки

и смехове, звънтящи из полята тревни
сред опрашващи криле на пеперуди,
в многоцветната феерия на дъгата
пропиваща земята с' свежестта си.

И съм тъй набъбнала - до пръсване,
побрала паметта за всяка пролет.
Неистово желанието е за възкръсване
на тези спомени в живот реален,
че пуквам се, разлиствам бели листи
и с ирисите розови проглеждам.

Разпъпила съм сред безброй надежди -
цъфтящи белоцветни вишни.

Ще преживея

Запалих свещ, в очакване на теб,

на масата приготвена за двама.

Извиках и на разговор експерт –

търпението, знам че е голямо.

Не исках друга музика за фон –

достатъчен ми бе гласа ти в мен,

с любимите ми тембър, тон,

останали от онзи минал ден.

Удобно седнах, в пламъка се взрях

и времето се сля със хоризонта,

безкрайна ивица незнаен бряг –

очите ми, с вълни бездомни.

Без прѝстана на твоите пръсти,

сълзите губеха се в тишината.

Търпението – пое към вкъщи

и ме погълна нищото във мрака.

Свещта угасна. Нова ти запалих.

След нея още колко, нямам спомен.

От масата олтар за теб направих –

както изпращат любимите на помен.

След туй разчистих стаята, душата.

Да чакам призраци – не го умея.

Ще дойде някой със сърце в ръката,

пак влюбена ще съм…

А другото ще преживея.