Вълнение

Едно взето решение - 

това съм. 

Без да потъват гемиите.

Какво ли пък толкова се е случило.

Изгубена някъде в дреболиите

на миналото. 

Непочувствана.

Кой знае дали забравена...

Проклети да са онези мисли,

за теб. 

Как умело изплуват.

Вълнението не е мъртво, но дави.

Водите на Лета никак не струват,

не и пак не.

Предавам се.

По-добре да има усещане.

Защо иначе сме се срещали?

Хората ни се случват

Хората ни се случват.

И е нужно да сме малко повече бдителни към себе си и тях, към взаимодействието ни. Да си дадеш сметка навреме за важността на другия е най-малкото признак на уважение. Не само към него, към себе си. Ако можете да прекарате часове и часове наред, ден след ден в разговор с човек и да не се отегчите за секунда, няма да ви кажа какво е. Но обърнете внимание на това. Някак нелепо е да пропуснеш правилните хора заради небрежност, нали?

Вярност

Никой не ме е предавал.

Защото винаги съм искала

всеки да е верен на себе си.

Не на мен.

Ничии

Разхождат се по улиците

дамски чанти, смартфони, раници,

съдържащи толкова информация -

понякога спомени, бъдещи проекти,

чувства и настроения,

по някой молив, изписващ лицето, 

но не и пропуснати думи,

по някоя скрита сълза в гънките на кърпичка

заедно с аромата на една любов,

скрит календар с отбелязана дата -  

може би единствената пропусната,

плюс една буква или дори снимка,

чието значение е само там, защото лишени от поглед...

Пълни, пълни до ръба, често прекалено, 

преливащо навън

и много, много повече

отколкото главите и сърцата 

на носещите ги тела.

Тела празни, леки, ефирни. Усмихващи се. 

Свободна плът.

Затворен дух.

Ничии.

Остатъците от лепило

При докосване,

се усещат по кожата ми остатъците от лепило 

на етикетите,

които съм имала през живота си.

Предразсъдъците полепват по тях отново.

Любовта ги отмива.

Копнея да съм така чиста пред някого, както пред огледалото.

Взаимодействие

Разбира се, че меня мнението си. 

Но това не значи, че съм непостоянна. Само се стремя да бъда в крак с промените. 

Особено що се отнася до хората. 

Те имат свойството да се променят, а не нещата. Глупаво е да не приемеш тази възможност и да останеш със същата мисъл за някого в течение на времето. Все едно да отречеш еволюцията. 

Не е възможно човек да се променя единствено физически. Вътрешният свят е един непрестанно сменящ се калейдоскоп. Да имаш широк възглед значи да си в състояние да отчиташ нюансите, които издават моментните състояния, но винаги да имаш пред очите си основната тоналност, базата на всичко. Промяната се вижда в цялостната окраска. 

Красотата не е статична, тя е в непрекъснатото движение на емоциите. От теб към мен и обратно. Взаимодействие. Реакция. Осъзнаване. 

И светът е различен.

Пиши ми

Пиши ми...

Когато падне нощ и безсънието запали звездите щом всичко утихне. В тъмнината ще прелетят към ръцете ти всички онези думи, които не са били изречени, за да разкажат онова, което само ти познаваш.

Пиши ми...

Знам, че поривите са безименни, докато не се подредят върху белия лист като закодирана скрита истина. Без история, бъдеще, минало - само въздишката на една душа, напоена с мастило. Знаеш, че ще разбера.

Пиши ми...

Още и още. Освободи крилата от властта на мълчанието. Времето няма власт над думите. Нито ние, когато изречени. Но можем извисени да достигнем небето. 

Ти си чувство. Усещане. Душа.

Мисълта, която не задава въпроси, не изисква, само присъства в теб - това съм аз.

И очаквам нощта.

Пиши ми.

Не е достатъчно да обичаш

Не е достатъчно да обичаш.

Да обичаш силата на ръцете, които въздигат и не остават безразлични към протегнатите насреща. 

Красотата на ума, от който не можеш да избягаш, защото очарователен и тайнствен, същ лабиринт.  

Цялата същност, заедно със слабостите, несъвършенствата и страховете, всичко което го прави човек. 

Белезите. Защото позволява да ги видиш, да ги усетиш.

Погледът, който вижда и отбелязва всеки детайл. От теб и света. И как те кара да виждаш самата себе си и другите. 

Мълчанията, които нямат нужда от обяснение, защото сближават. И породените от това усмивки.

Мечтите и болката, правейки ги свои с подкрепата си.

Тези очи, които не показват сълзи, но ги виждаш в дълбочината им. Колко поезия има в тях. В колко поезия ги описа. Дори само наум.

Начинът, по който обича. Сразява те. И те кара да крещиш своята любов. Вътрешно.

И не стига.

Ако не си точният човек, не е достатъчно да обичаш. 

Но не е напразно.