Един ден всичко се случва

Има неща, които нямат бъдеще, но не можем да ги считаме за минало, макар прекрасно да знаем, че са илюзия. Спрели закотвени там някъде, измежду надеждата и отрицанието, преминали мечтанието, стоят на ръба на случването. Онази тежест в сърцето, която балансира тази на тялото. Към реалността. 

Един ден. Един ден всичко се случва.

Срещни погледа ми

Не любовта ми към теб се отличава от тази към другите. 

Любовта е една. 

Самата аз съм друга. В мислите си към теб, в думите си, в жестовете. 

И не защото желая да бъдеш различен. Виждам те такъв. Представите ти са други. 

И ако си мислиш, че искам да те променя, то е защото не успяваш да се видиш през моите очи. 

Но докато все още те гледам, ще можеш и ти да се видиш. 

Само срещни погледа ми. 

Неназована

Дали присъствам в многоточието ти?

Или чувстваш несправедливо това, 

сякаш нищо друго освен името ми може да ме побере. 

Изписвана като молитва, отразено мечтание, 

дълго сдържано заклинание.

Тайно.

Грижливо съхранена, не разпиляна.

И никога назована.

Знак за автентичност

Голите неща са най-трудни за описание, обяснение. 

Като истината, любовта, душата...

Сякаш облечени в думи се опорочават и превръщат в нещо друго. Нещо, което може да бъде изкривено, загрозено, подменено, дори продадено. И така безвъзвратно загубено.

Вместо това п(р)огледнете с голи очи и ще се случи чудото. Светът ще се разсъблече пред вас - без преструвки и излишна натруфеност. Такъв, какъвто е.

Защото голотата е единственият знак за автентичност. 

Втори шанс

Само отварям широко очи

и просто продължавам първия.

Защото заслужавам да видя 

как четеш края

в очите ми.

Тук и сега

Моето време е в този живот.

Не в някой друг, не в неизвестното.

Аз съм тук и сега, от любов.

И мога да устоя на мълчанието.

Мога да бъда търпение,

само заради твоите думи.

Но животът един е в движение.

Колко ни остава, за да се чуем?

Изгрява лято

Слънцето преплита се с косите ми

и след себе си оставя злато.

Топлината му искри в усмивка

и изгрява лято.

Връща се отново там, където 

не си е тръгвало наистина.

Лятото живее край морето

във черупка мидена.

Шепне на вълните и на вятъра

как му липсват твоите длани.

И очаква търпеливо времето

ти също да останеш.

Грешките са неизбежни

Грешките са неизбежни. 

Грешим в гнева си, в любовта, в ревността, в прибързаността. Често дори в стремежа си да покажем най-доброто си аз.

Грешим, за да се поучим. Кое да избягваме и как да се отнасяме с другите. И да разберем повече за себе си.

Грешим, за да може да се извиним. Да си признаем и да се научим да поискаме прошка. Защото осъзнаваме, че не сме перфектни, също като останалите.

Грешките те приземяват. Дават ти възможност да израснеш, да станеш поне малко по-мъдър. И да посрещаш следващите без страх.

Хора сме, няма как да не грешим.

Някои от нас се запомнят с грешките си. 

Други - с това какво са направили след като са сгрешили.

Всичко истинско е явно

Вярвам в усмивката.

Не онази на устните. В очите.

Вярвам в красноречието.

На погледа,

на дъжда,

на морето.

В неспособността да се прикриват чувствата.

Защото всичко истинско е явно.

Осезаемо почти до допир.

До следа.

И остава.

Имам се

Време е.

Или ще се откажа сама от битките,

или битките ще ме довършат. 

Победите са най-големите преструвки

на една загубила собствения си мир душа.

Тържествуващите усмивки не са били никога мои,

само ваши - 

вие, които все се нуждаете от доказателство.

Така взискателни са всички погледи -

проклета аз, че мога до го видя. 

Поне един да имаше единствено да ме погали.

Това безсмислие кой го измисли?

Щастието да се търгува с отплата...

Всички души са без изход,

но аз не искам вече да вляза. 

Имам се.

Затварям очи, за да се усмихна на себе си - 

просто няма за какво да се боря.

Най-сетне.