Фатално

фото: Светослава Мадарова

Надежда съм.
И осъзнавам,
че съм винаги последен избор.
След мен
идват всички други.

Геноцид

Бог
дали иска прошка
от невинните,
превърнали се в жертва
на собственото му
творение?

От страх

понякога миналото

греховете

раните

болката

са единственото нещо

което имаме

и продължаваме 

хипнотично да се взираме в тях

да преживяваме страданието

да разраняваме 

отново и отново

до кръв

белезите

от страх

да не изчезнат

и да ни остане само

едничката

надежда

Скитническо

Пътуване.
Прилича ли на бягство?
Издирва се на друго място щастие.
Когато на душата ѝ е тясно,
а „свобода“ не е просто едно понятие.

Завръщане.
А трябва ли, защо?
Та корените в себе си ги носим.
А пътищата, за добро и зло,
са отговор на всичките въпроси.

Любов.
И нея ще откриеш,
когато спреш да търсиш, за да хванеш.
Тогава тихо в теб гнездо ще свие
и свобода ще ти дари. За да останеш.

Ниша за времето

Времето препуска по стрелки раздвоени -

изтича към един отговор, после към друг.
Губим се в тинята на една неувереност,
докато животът ни бяга. А сме без пулс.

Крехки са мислите ни, само думите силни -

колко думи ни трябват, за да не си кажем нищо.
А вътрешно усета ни трепери самотен,
жадуващ любов, говореща езика на истината.

Такава увереност, с моменти на вечност -
съществува от обич в безкраен момент споделен.
Засяда и времето в една малка ниша.
Животът е в миговете, в които го спрем.

Бих искала да те изслушам

Бих искала да те изслушам.

Но не правя нищо друго,

освен да се губя в мълчанието ти.

Така непроницаемо, така плътно.

Огледал(н)о.

Виждам мислите си върху него

как се изписват бавно, с калиграфията

на търпението.

Нежни са. Красиви и топли.

Остри като истината, която съдържат.

Меки като чувствата, които изразяват.

Неизказани.

И неизтриваеми.

Но не заместват твоите. 

Само искат да се вплетат с тях в едно единно трептене.

Възможно ли е да ти липсва нещо, което не познаваш? 

Така бих искала да те изслушам...

Lo sai da qui - Negramaro (Знаеш ли, от тук)

Знаеш ли, от тук
Се вижда светлините как се топят
Замислял ли си е понякога
Времето се измерва в тръпки
Знаеш ли, че тук
Бъркат героите с ангели
Само така
За мен е лесно да се скрия

Няма повече разграничение
Няма я дори илюзията
Да си виновен
И то за кого
За хора, които се придвижват
Размахвайки глупави крила под слънцето
Помолих само за нови крака,
За да мога да се върна там

Ще ти покажа колко е специален
Светът, дори и да боли
Това не е място за напускане.
Все още е рано за тръгване

Ще ти разкажа за който е специален

Колко е скучно да знаеш да летиш

По-трудно е да останеш

С крака по земята и да не умреш

Знаеш ли, от тук

Се виждат дърветата

Знаеш ли, от тук

Усещат се свободни мислите

Дори и от когото

Винаги е готов да ги заключи

Знаеш ли, че тук

Те слушат как говориш, без да те прекъсват

И в това 

Ще трябва да се научим да живеем по-добре

Няма повече разграничение

Няма я дори илюзията

Да си виновен

И то за кого

За хора, които се придвижват

Размахвайки глупави крила под слънцето

Помолих само за нови крака, 

За да мога да се върна там

Ще ти покажа колко е специален

Светът, дори да боли

Това не е място за напускане 

Все още е рано за тръгване

Ще ти разкажа за който е специален

Колко е скучно да знаеш да летиш

По-трудно е да останеш

С крака по земята и да не умреш

Знаеш ли, от тук

Знаеш ли, че тук

Знаеш ли, от тук

Малко ни интересува да видим

Малко ни интересува да видим дърветата

Ще ти разкажа за който е специален

Колко е скучно да знаеш да летиш

По-трудно е да останеш

С крака по земята и да не умреш

Знаеш ли, от тук

Знаеш ли, от тук

Малко ни интересува да видим 

Дърветата

***
Lo sai da qui
si vedono le luci sciogliersi
ci pensi mai?
il tempo si misura in brividi
lo sai che qui
confondono gli eroi con gli angeli
solo così
è facile per me nascondermi

non c'è più distinzione
non c'è nemmeno l'illusione
di essere colpevoli
e poi per chi?!
per gente che si muove
sbattendo stupidissime ali al sole
ho chiesto solo gambe nuove
per poter tornare lì

Ti mostrerò com'è speciale
il mondo anche se fa male
non è quel posto da lasciare
è ancora presto per partire

Ti parlerò di chi è speciale
quanto è noioso saper volare
è più difficile restare
coi pedi a terra e non morire
lo sai da qui
si vedono gli alberi

lo sai da qui
si sentono i pensieri liberi
anche di chi
è sempre pronto a rinchiuderli
lo sai che qui
ti ascoltano parlare
senza interromperti
e in questo si
che avremmo da imparare
per meglio viverci

e non c'è più distinzione
non c'è nemmeno l'illusione
di essere colpevoli
e poi per chi?!

per gente che si muove
sbattendo stupidissime ali al sole
ho chiesto solo gambe nuove
per poter tornare lì

Ti mostrerò com'è speciale
il mondo anche se fa male
non è quel posto da lasciare
è ancora presto per partire

ti parlerò di chi è speciale
quanto è noioso saper volare
è più difficile restare
coi pedi a terra e non morire

lo sai da qui
lo sai che qui
lo sai da qui ci importa poco di vedere
ci importa poco di vedere gli alberi

Ti parlerò di chi è speciale
quanto è noioso saper volare
è più difficile restare
coi pedi a terra e non morire

lo sai da qui
lo sai da qui
ci importa poco di vedere
gli alberi

Този мъж ще си тръгне

Той е тъмен.
Но ще ти дари светлина.
И мълчание
с умението да чуеш как милва душата.
Ще роди онзи забравен копнеж
по всичко неизживяно, тайно, мечтано.
Да почувстваш ласки,
да познаеш хора различни.
Да вкусиш сладкото чувство за необятност.
Възможността да кажеш открито „Обичам те“
без страх от липса или клетви за вярност.
Да посетиш места напълно случайни
пътища само твои да извървиш.
И съзнанието за цялата болка,
която неволно, но неизменно ще причиниш.
На себе си.
На другите също.
Но ще спреш да обвиняваш Съдбата.
Ще поемеш отговорност за раните
и нежното докосване на сетивата.
След това този мъж ще си тръгне,
но по начин без да рани в теб жената.
Защото знаеш, че принадлежи само на себе си.
И на свободата.

Един

"Ние се гледахме твърде дълго, за да сме приятели." (неизвестен)

Приятели,
довереници,
съучастници,
сродни (по) души,
носещи в сърцето,
взаимно чувстващи се,
любими,
любовници,
обичащи (се)...

Ние 
сме това, което сме.

Един за друг.
Един с друг.
Един в друг.

Един.

06.12.2016

Още ги чакам

Най-горчивите сълзи идват насаме.
Онези сдържаните,
преглъщани хиляди пъти,
отказаните,
непозволените.
Онези, които се нуждаят от виковете ти,
които търсят спазмите на тялото ти,
които водят до задушаване.
Но само чрез тях дишаш.
Дишаш дълбоко, дълбоко, дълбоко...
До онзи момент, в който губиш представа
дали потъваш
или изплуваш.
Още ги чакам.
Онези сълзи,
които изплакваш със затворени очи,
за да останат поне още малко твои.
За да остане поне още малко твой човекът,
който пускаш заедно с тях.
Безвъзвратно.
Тайно от всички останали.
Мъчително.
Без да усетиш освобождение. Нито съжаление.
Само горчивина от загубата.
И една остра следа в теб, която се надяваш с времето
освен сълзи, да извика усмивка.
Силно се надяваш.
Защото знаеш, че няма да изчезне.

Илюзия за изкупление

Вината да изкупиш ли?
Каква илюзия.
Невъзможно. Като да поправиш грешка.
Съвестта е състезание по самозалъгване.
Ранил ли си, това е.
Най-човешко е.
Едва ли календарът ще се върне
в момента, в който трябва да си друг.
Сега опитваш?
Плащаш дан, а не мечта за сбъдване.
Единствено за теб полагаш този труд.
Ти виждаш смисъл в твоята промяна.
Раненият, какво да го интересува -
че следващ път такъв да няма...

Това би трябвало да го лекува?!

Нещо пропуснато

Колкото повече в хоризонта се взирам,
повече в себе си виждам.
Колкото повече в себе си гледам,
повече хоризонта откривам.

И с него се сливам.

Така, прекалено вглъбена,
убягва от взора ръката,
чертаеща хоризонта.
И мене.