Рисунки

 

Устните ми 

рисуват върху твоите 

дълги и лениви неделни следобеди

със забравени чаши, 

пренебрегната храна, 

чувство за глад

и жажда.

Бели облаци 

от разпилени чаршафи 

по чистото безкрайно небе на страстта,

цъфтящи рози по гърдите,

вдишан аромат,

полъх от галещи пръсти.

И още глад

и жажда.

Криле на усмивки,

красиво и бавно извиващи се 

заради онова доволство,

приседнало кротко 

на ръба на погледа

и тихо нашепващо

за обич.

Устните ти,

топла възглавница под моите,

имат вкус на кафе и шоколад.

Но и на нещо друго,

още по-сладко, 

особено, 

неустоимо.

Вкус,

който казва "Остани!".

Остани при мен. 

Съвестта ми

 

Надявам се на утре,
сякаш е обещано.
Надявам се на едната истина
в думите на обещанието.
Надявам се на верността
при изричането на клетвата.
Надявам се на искреността
на декларираните чувства.
Надявам се на съвестта
на другите.

Но вярвам
единствено в себе си
и собствените си чувства.
В тях е истината.
И обещавам,
Вярна съм
и полагам клетва
според тях.
Това е съвестта ми.
Днес.

Празни(ци)

 

пръсти полепнали 

с нечия неизвестна любов
щастие
търкулнало се 
изтървано
в накъсана хартия
сред панделки 
от намачкани специални мисли
докато слепешком
се разопаковат
подаръци

Празни(ци)

Птица

 

Крилете ни 

са всъщност рани

от битките

да бъдем себе си.

Лица

 

Недоверието има много лица -
все различни.

Предателството само едно.
Твоето.

Сестри

Уморена ли си пейка да бъдеш?

Нека опрем гърбове.

Ще ни е по-лесно тогава

чуждата тежест да понесем. 

Странно как сме създадени

сякаш от редове.

В тях и помежду им са вписани

толкова светове.

Толкова много истории

шепнат като листа.

Надежда ли е твоето име?

Моето е Тишина.

Наричане

 

Оставих ти целувки. На онова наше място за среща. Без етикет, но жарещи. За да ме намериш по топлината.
Оставих ти някои мисли, прекосяващи ме открай докрай, търсейки огледалното ти ехо. За да се откриеш сам в тях.
Оставих ти пламъчета в тъмното. За да ги събереш и получиш огнище. И да забравиш за пожарите в теб.
Оставих ти свободно място. До мен. И време за избиране. Твои са.
Оставих ти следа. А в нея - надеждата ми.
Знам, че я носиш в себе си.
Защото виждам, че ми се усмихваш.
Добре дошъл в сърцето ми.

Една ограда

Една ограда.
Нежеланието дори не я достига.
Несигурността се спира пред нея.
Желанието поглежда зад нея.
Търпението знае, че е само въпрос на време.
Само Любовта си казва:
"Каква ограда?"
И преминава отвъд.

Отвъд

 

Морето в мен
прегръща небето в теб
в онази точка,
където погледът
минава отвъд
и вижда само вътре в нас:
никакви граници,
само хоризонти.

Неми стихове

 

крещящата ми
за теб
същност
съм събрала
в неми стихове

написала съм ги
на твоя език - 

мълчанието

Без спомен

Най-кратък живот
има смъртта.
Ражда се
и умира
в един дъх -
последния.
Затова е
и най-тъжна.
Вечна,
без да има време
да остави
поне един
спомен.

Остър глад

 

чувствам
остър
глад
за постоянни хора
за да нахраня
оставащото ми
непостоянно
време

Питам се

Питам се
за теб какво съм в състояние да сторя?
Понякога се моля да не разбера,
а друг път — за точно обратното.

Опрощаваща миналото

Когато камъкът
в гърлото,
събиращ всичко преглъщано,
под натиска вътрешен
на пеперуден замах,
се превърне на прах
от милион обещания,
като в сън
с предсказание
и ти разкрие гласа -
ти се ще да крещиш,
да раздираш вината,
с която мълчиш
един образ
едно име,
които болиш...;
ти се ще да раняваш
до кръв тази плът,
да смъкнеш и кожата,
изтръгвайки спомена
жигосан веднъж
и да почнеш да дишаш
дълбоко
и леко,
с отпуснати жили -
без да стягаш сърцето,
с обърнати длани -
юмрукът разтворен,
готови за ласките
на новите спомени;
ти се ще да откъснеш
всички нервни рецептори
и заедно с чувствата
да захвърлиш и времето...

Но има само въздишка
на безкрайна умора,
опрощаваща миналото.

И си свободен.

Дъжд

желанието
на небето
да се слее
със земята

дъжд

Песента на самотата

Песента
на самотата
няма ноти.

Но всяко сърце
я разпознава.

Срещу Луната
толкова
въпроси...

На нечий
отговор сърдечен
се надява.