За раздялата - с любов

 

Нагледала съм се на раздели в този живот.

Толкова хора, които си тръгват. И всеки оставя по нещо различно.
Понякога болка. В повечето случаи.
Заради липсата, която се създава.
И едно присъствие, което
от някои избледнява,
а от други става все по-силно с времето.
Няма разбити сърца, щом си тръгне някой обичан.
Има разбито его.
Като че ли това боли.
Чувството, че си отхвърлен.
Че вероятно не ти вярват достатъчно, за да споделят нещата от живота си с теб.
Че не си на първо място (причините са второстепенни).
Его.
Него лекува времето.
Но над нещо друго времето власт няма.
Любовта.
Защото сърцето продължава да обича и в раздялата.
Здраво, отмерващо с пулса си едно име, непокътнато.
Иначе каква любов е?