Пресечен дъх, зеници разширени,
внезапен студ и бледност, пустота.
И мислите във миг опустошени,
в парализа запрени с немота.
Светът се смачкал в точица една
и свил е всеки порив на надежда.
И въздухът промъква се едва,
а силите ти само те подвеждат.
Във гърлото ти паника се впива,
оплита думите, от звуците краде.
Не знаеш вече и дали те има,
дали ще бъдеш утре и къде.
През сълзи неспасяеми проглеждаш
във себе си и казваш си : "разбрах"!
Все туй ще те обзема неизбежно,
щом да загубиш някой те е страх.
„Когато съветваме някого, почти винаги сме мъдри.
За себе си обаче, почти винаги сме идиоти.“
F. J. Bautist
Аз се питам „защо“?
Случва се понякога съветите, които даваме на приятели, за нас да са неприложими.
Защото „не е същото“...
Каква логика!
Уж всеки за себе си най-добре знае какво е най-добро.
Уж следвайки сърцето, няма да сгрешим.
или
Уж оставайки студени и разсъдливи, без да се поддаваме на емоциите,
можем да анализираме точно и да вземем съответното правилно решение.
Уж...
А съветите на другите - на онези, които виждат нещата отстрани, с друг поглед, тях захвърляме в кошчето.
Естествено, без да поставям всички под общ знаменател, но...
поне веднъж в живота си всеки един от нас се е намирал в такава ситуация - мъдър за другите, идиот за себе си!
Да си помислим!
#nanito
