Знам къде ми е болката

Знам къде ми е болката. 

Знам точно колко е тежестта ѝ и 

въобще не се опитвам да измеря дълбочината ѝ.

Усещам, че не бих могла - 

толкова е непостоянна в размерите си.

Първо се свива до малко болезнено убождане, 

за да се увеличи до огромен задушаващ товар. 

После изчезва за неопределено време, 

за да се завърне изневиделица - неканена.

Но винаги силна (силна, силна).

И пулсира, диша, живее, само защото съм - друго не ѝ трябва. 

Не се освобождаваш от нещо, което е символ на обичта ти.

Само безразличието я убива, но не би...

Знам, че бих могла да я скрия.

Но предпочитам достойнството на една искрена сълза,

пред маската на една фалшива усмивка. 

 

Семена

Баба ми садеше семена.

Земята, която ги приемаше, беше черна и рохкава,

познала силата и нежността на ръцете ѝ.

Садеше семена, усмихната и с отнесен поглед, 

сякаш се рееше във въздуха ведно с бъдещите филизи,

устремени нагоре в небето.

Обичта ѝ наторяваше, 

търпението ѝ прогонваше плевелите.

Лехите познаваха стъпките ѝ, като струята жива вода,

пръстите ѝ познаваха кълновете, като милувка от слънцето.

Ден подир ден, баба ми и земята ставаха едно.

Времето я възнаграждаваше с пълна градина

и очите ѝ грееха от благодарност.

Аз я наблюдавах и знаех, че това е щастие.

Сега си я спомням, пиша тези редове и редя думите.

Но баба ми правеше поезия.

Огледалото

Огледалото

трябва да знаеш как да го гледаш.

Първо винаги се оглеждаш в предразсъдъците си.

След време съзираш себе си.

Тогава се поглеждаш с разбиране

и накрая

виждаш прошката.

Егоизъм

Когато се усмихвам учтиво и

търпеливо изчаквам обидите да отшумят от насрещните устни,

когато не отговарям на непристойни забележки,

когато обръщам гръб на измяната без да отмъщавам,

когато давам път, искам позволение, благодаря,

когато подбирам думите си, обръщам внимание, не забравям хората,

когато съм грижовна, пазя другите, помагам...

това не е възпитание или достойнство,

защото не го правя заради вас.

Правя го за себе си.

Точно както и в случаите, когато върша точно обратното - 

мярката ми за егоизъм е чувството за справедливост.

Това съм аз.

Вървя

В определени моменти, а може би изобщо, Тишината е най-добрият приятел. 

За нищо не пита, нито иска нещо. 

Не се намесва по никакъв начин в избора ти.

Като че ли разбира, че нежеланието за общуване с другите 

е само зле прикрито нежелание за разговор със самия себе си.

Какво да си кажеш, 

какво да напишеш?

Че всичко ще бъде наред? 

Разбира се, че ще бъде. 

Но не това е нужно.

От прекалено дълго разпитване на себе си, 

вероятността да се затъне в несъществуваща вина или отговорност 

е доста голяма. 

Там, където сме неспособни да променим нещата, 

трябва просто да замълчим. 

Да замълчим на онази част от себе си, 

която ни сочи обвинително с пръст, 

че сме безсилни. 

Загубата е нещо кратко, сбогуването може да продължи цял живот. 

И тишината е естественият му път.

Вървя...

Вечното лято

Все още е топло, краят на август.

Дърветата пеят с песента на цикадите.

Каквото прегърнеш - остава във пазвата.

Нося в себе си вечното лято.

Това, което желаеш

 

Това, което желаеш, ще дойде . Също и това, което не желаеш. Затова - спокойствие. Няма смисъл от излишни вълнения.

*

Няма тайни в живота. Само избори. В които чуждата мъдрост не помага, само собствената.

*

Научи се да искаш помощ. Оповавай се на вярата и хората, но разчитай единствено на себе си.

*

Човек е такъв, какъвто сам се направи. От изводите си.

*

Любовта лекува и смъртта. Ако ѝ дадеш възможност.

*

Губим само онова, което вече не помним.

Ще се намерим

Някой ден ще се намерим.
Сред оставени бележки, 
избелели снимки,
живи спомени,
сънувани мечтания,
бъдещи познанства 
ще видим най-сетне зрънцето 
истина
и ще се влюбим в него.
Някой ден ще знаем кои сме.
Не искай да се срещнем преди това.
Нека първо научим що е любов.

Виждаш времето

Когато чакаш, виждаш времето. Реално. Не като спомените, чието нахлуване те пренася назад, за да откриеш колко си напред в един единствен скок. Очакването е изживяване на всеки изтекъл миг, събирането му със следващия, броенето на всички заедно и складирането им по вид емоция. Да чакаш някого е предизвикателство, превърнато в изкуство. Да умееш да живееш пълнокръвно заради липсата и въпреки нея. Понякога е най-добрият начин да кажеш "обичам те". 

Прогноза за времето

Колко ли време остава?

Използвай внимателно!

Добре е да се надяваш,

но дела са желателни.

Предстоят вероятности,

интензивни намеси,

изненади, обратности - 

но всичко е временно.

Само леко напомняне,

че не всичко контрол е

и напразно е бягството

от любовта или болката.

Но от теб е зависима

всяка прогноза за времето,

щом разплащаш се винаги

с най-доброто от себе си.

Къде да пътувам?

Къде да пътувам?

В себе си всеки път извървях, 

а другите не са моя дестинация.

Какво ли може да ме изненада,

след като най-хубавото вече ми случи?

Най-лошото също.

Степенуването в случая е осъзнаване.

Изживяла съм и чуждото. Като свое.

Много пъти. 

Не препоръчвам на неопитни пътешественици.

Лесно е да се изгубиш на места,

където собствената цел е подчинена на друг.

Намирала съм компаси на изгубени хора.

Опитах се да ги върна.

Някои бяха близо, други така далеч -

оказа се ненужно, всеки път.

Желанието да се намериш е изключително лично.

Има много места, които не съм посетила;

неща, които не съм видяла;

хора, които не съм срещнала.

Със сигурност има, има, има

мое парченце някъде по света.

Мога да тръгна, да измина разстояния,

да преодолея препятствия, да науча всичко и нищо

и да го открия.

Но пак ще знам, че няма никой,

който да чака с копнеж 

да се завърна.

Къде да пътувам?

Все още

art by @muhammedsalah

Случвам ли ти се все още?

Сякаш се превръщам в сън,

в който всичките въпроси

са приспивна песен, звън,

произлизащ неизвестно

откъде и как. Но нощем

отговорът идва лесно –

случвам ти се там все още.

Само ти решаваш

 

Аз мога да ти подсигуря 

максимален комфорт и разположение.

Само ти обаче решаваш 

дали да бъдеш себе си.

Мога да те срещна с враждебност, 

а защо не - с безразличие.

Но не от мен зависи 

доколко ще бъдеш личност.

Твоят нюанс

Казваш ми нещо за себе си, 
нещо много лично, невъобразимо, 
което другите не знаят. 
Фактите са всеизвестни, да,
но нюансите ти... 
Така ме правиш специална, 
ми минава през мисълта. 
И твоя. 
Осъзнавам колко си умел да не претендираш нищо.
Сигналът ти: „Внимание, опасност“,
надлежно е пренебрегнат. 
О, признавам ти го - 
интимната изповед е много по-добра
от едно „обичам те“.
Как да не оправдаеш такова доверие?
Сега и в раздялата сме свързани.

Този вътрешен монолог 
е само неуспешен опит да те намразя.
Ти беше искрен.
Твоят нюанс, който обикнах най-силно.

От двете страни на стъклото

Неделя сутрин
с едва раздвижени мисли,
тихи гласове,
топли ръце,
леки стъпки...
Спокойствието.
Дори след събуждането на всички останали, 
на живеещите около теб,
на долния етаж, на горния етаж,
на тези на отсрещната улица,
въпреки преминаващите автомобили,
внезапни клаксони, тревожни сирени 
и подвиквания на амбулантните търговци,
тежкото дихание на града
опира до рисунките на прозореца ти
и остава там, като (не)видима заплаха,
готова да ги изтрие и да те погълне. 
От двете страни на стъклото 
се гледат един дом 
и един фон
на спокойствието.
Аз се усмихвам.

Вълнението е измълчано

приглаждам полата си от лен
приглаждам лятото
приглаждам косите си
как ми се ще да пригладя и мислите си
с онези бесни многоточия
между теб и мен
лутат се, лутат се
бъркат редовете, прескачат разстояния
все по-нагъсто, една до друга, една в друга
точки, точки, точки
къде е паузата, къде е
къде съм
къде си
дланите ми, влажни
приглаждат, заглаждат, полират
живота ми
вълнението е измълчано
идва ред на равните думи -
човешко е
когато те няма

Дано съм навреме

Купувам си малко време в спомените
с кредит от реалността.
Не е изгубване в нищото, само среща,
на която все пристигах закъсняла.
Този път дано съм навреме -
не за любов, за доверие.
Бях го затворила в плик, изпратен винаги на грешен адрес.
Затова не получавах никога писма,
макар че умея да чета човека.
Хората все искат да навлязат в чужда вселена.
Виждам, че не бях по-различна.
Сега чета себе си
и погасявам всеки един дълг, който съм си оставила.

Жена

Жена.

Като скулптура от лед, която диша.

Тя не е цел, изплъзва се от тази роля

и устремът да я превземеш става киша.

По-скоро път е в плът,

по който криволичи ти страданието

или препускаш, 

като Ориент експрес,

в мистерията на своето осъзнаване.

Отрича се от себе си - каква победа

в най-старата игра, на силата.

Надмощието неусетно взема,  

когато мислиш, че надвил си я.

Какво изисква? Покаяние

за собствената ти надменност.

Щом дава прошка, дава вдъхновение

и си записан в книгата ѝ на доверието.

Жена е, просто е. Не питай!

През зимата - тъга е. И кокиче,

което, времето си изпреварило,

за нежна топлина наднича.

Да те обитавам

Нежно ми е днес. Толкова нежно. 

С желание да се влея в теб и никога повече да не изляза. 

Да те обитавам. 

Твоя. 

Ти - дом. 

Аз -  вътрешност. 

Едно...

Морето не е осезание

Морските вълни се разбиват 
еднакво върху спасителния бряг или крушенските реликви.
Не променят тласъка си според насрещното.
Няма ярост в силата им, няма нежност в лекотата им.
Пяната им не украсява пясъка, не гони стъпките на отминаващите, не се заиграва любовно със скалите.
Няма глас в надигането им, връхлитането, плясъка им.
В тях няма усещане за самота, пълнота, очакване, надежда или безнадеждност. 
Морето не е осезание .
Докато не го погледне човек.

Отново мога да плача

От другия край на живота ми

едно малко момиче ме гледа,

усмихва се

и казва, че ми вярва.

Най-после отново мога да плача.

Едно отсъствие

Едно отсъствие

може да е пълно с очакване

или с безнадеждност.

Зависи дали 

като кажеш: "липсваш ми",

ще отвърне живота

или смъртта.

С душа и сърце

Хората не се променят, защото са обичани. Де да беше толкова лесно. 

Те често се възползват от любовта, която им давате и остават точно такива, каквито са - верни на себе си. След като те изцедят като лимон, използвайки те. Но това, което изцеждат, са всъщност очакванията ви. Любовта остава. Забелязали ли сте?

Хората се променят с душа и сърце, но не с твоите, а своите собствени. Когато наистина чувстват нуждата за това и знаят, че ще ги отведе винаги по-близо до същността им, до тях самите, не до вас. Защото всяка вътрешна промяна е осъзнаване на себе си. И на вас не ви остава нищо друго, освен да продължавате да ги обичате, без спънките на желанията ви за това какви трябва да бъдат. За да може любовта ви да се превърне в светлина по пътя им. А тя се вижда, как само се вижда. 

Повярвайте!