Не изчезва, не можеш да я заглушиш, не се оставя да я пренебрегнеш. Най-вече, когато се окажеш на края на пътя, изоставен и сам. От гняв, безсилие и болка си казваш(и ти казват добронамерените приятели), че трябва да се справиш сам. „Всеки сам се спасява в живота“...Най-голямата глупост, която съм чувала, заедно с „Разчитай само на себе си“. Да, може би..., но ако бяхме машини, роботи - без мисъл и без чувства, поддаващи се само на команди. Или като кучето на Павлов - запалиш светлината и организмът реагира. Но едва ли. Дори те се нуждаят от човека, от любовта и грижите му. Защо тогава да си ги отказваме ние? Никой не се спасява сам. Не е вярно! Не вярвам, защото това са обикновените фрази, които ти казват, за да се чувстваш по-силен. Ние не се спасяваме сами, не спим сами, не се прегръщаме сами, не се обичаме сами. Винаги имаме нужда от някой да ни спаси, да ни стопли леглото, да ни прегърне, да ни обича. Винаги!
Когато се изгубиш на края на онзи път, имаш нужда от някого, който да вярва в теб. Това те спасява. Нуждата да имаш някого до себе си...
Няма коментари:
Публикуване на коментар