Знам къде ми е болката

Знам къде ми е болката. 

Знам точно колко е тежестта ѝ и 

въобще не се опитвам да измеря дълбочината ѝ.

Усещам, че не бих могла - 

толкова е непостоянна в размерите си.

Първо се свива до малко болезнено убождане, 

за да се увеличи до огромен задушаващ товар. 

После изчезва за неопределено време, 

за да се завърне изневиделица - неканена.

Но винаги силна (силна, силна).

И пулсира, диша, живее, само защото съм - друго не ѝ трябва. 

Не се освобождаваш от нещо, което е символ на обичта ти.

Само безразличието я убива, но не би...

Знам, че бих могла да я скрия.

Но предпочитам достойнството на една искрена сълза,

пред маската на една фалшива усмивка. 

 

Семена

Баба ми садеше семена.

Земята, която ги приемаше, беше черна и рохкава,

познала силата и нежността на ръцете ѝ.

Садеше семена, усмихната и с отнесен поглед, 

сякаш се рееше във въздуха ведно с бъдещите филизи,

устремени нагоре в небето.

Обичта ѝ наторяваше, 

търпението ѝ прогонваше плевелите.

Лехите познаваха стъпките ѝ, като струята жива вода,

пръстите ѝ познаваха кълновете, като милувка от слънцето.

Ден подир ден, баба ми и земята ставаха едно.

Времето я възнаграждаваше с пълна градина

и очите ѝ грееха от благодарност.

Аз я наблюдавах и знаех, че това е щастие.

Сега си я спомням, пиша тези редове и редя думите.

Но баба ми правеше поезия.