От двете страни на стъклото

Неделя сутрин
с едва раздвижени мисли,
тихи гласове,
топли ръце,
леки стъпки...
Спокойствието.
Дори след събуждането на всички останали, 
на живеещите около теб,
на долния етаж, на горния етаж,
на тези на отсрещната улица,
въпреки преминаващите автомобили,
внезапни клаксони, тревожни сирени 
и подвиквания на амбулантните търговци,
тежкото дихание на града
опира до рисунките на прозореца ти
и остава там, като (не)видима заплаха,
готова да ги изтрие и да те погълне. 
От двете страни на стъклото 
се гледат един дом 
и един фон
на спокойствието.
Аз се усмихвам.

Вълнението е измълчано

приглаждам полата си от лен
приглаждам лятото
приглаждам косите си
как ми се ще да пригладя и мислите си
с онези бесни многоточия
между теб и мен
лутат се, лутат се
бъркат редовете, прескачат разстояния
все по-нагъсто, една до друга, една в друга
точки, точки, точки
къде е паузата, къде е
къде съм
къде си
дланите ми, влажни
приглаждат, заглаждат, полират
живота ми
вълнението е измълчано
идва ред на равните думи -
човешко е
когато те няма