Родители

Нощта отново е страх – таи гласове,
които денем са много различни.
Ехидни и злобни, нападат във тъмното,
а на светло почти се обичат.

Заспивай, дете! Иначе пак ще ги чуеш
как раняват в себичност невинните.
Как прорязва езикът им – длан върху бузата,
отбелязваща на слабите силата.

Как отнемат съня, а после заспиват
доказали своето право безславно.
И питаш безкрайно: в кого е вината?
Но никой не те чува отдавна.

Притиска нощта със тежка завивка
тела без вопли, уморени от викове.
Какво им остава на тези деца?
Смелостта да бъдат един ден родители.

Неизживяно минало

отпиваш ме бавно
на малки глътки
все едно съм
вина

но това
което те дави е
камъчето под езика
което ми спести

неизживяно минало
не се преглъща

Неизменно

Излишък от спомени в последни дихания,
безтегловен товарът е, веднъж изоставен.
Тишината кълбо е от забравени думи,
заплитани в пяната, но накрая нечути.
Отминали крачки по един път изчезнал,
тъга в отпечатъка пясъчен легнала.
Каквото прибрал си - неизменно умира,
а дълбокото дъно е всъщност пустиня.
Но нямам страх да прегърна бездната в теб.
Аз те обичам, море!

Възможност

Любовта е тиха. Пристига и толкоз.
С разбиращ поглед, кротка усмивка. 
Търпеливо говори си с болката
и приятелски до нея притихва.

Знае точните думи – мълчание
или шепот на вятър по кожата.
Тя е близост или разстояние –
изящен танц по острието на ножа.

Пресечна точка на просто и сложно,
тя не избира моменти, а нужда.
Някои я наричат „възможност“.
Любовта е тиха. Като събуждане.

Panic room

 

оттеглям се

в камерата на сърцето си

при теб

е винаги сигурно

Макове

Танцува
червеното на маковете
по лятната ти рокля,
плъзгаща се надолу
и нагоре
по дългите и гладки крака,
задвижващи гумите на колелото
по стария селски път,
чиито разтворени коловози
таят пясъчните си въздишки
по лудешкия танц на бедрата ти
и утаяват праха си деликатно
в целувки
върху сатена на кожата ти.

Но цъфтящите по бузите ти
червени макове на удоволствието,
са мои.