Страстта е черна.
Поглъща всичко.
Всеки един друг цвят изчезва.
И се свива,
свива,
свива...
до една единствена точка –
там, където докосваш.
Кулминацията е разливане.
На твоето черно и моето.
Сливане.
И мрак.
Където всичко започва пак.
Отначало.
От върха на пръстите.
И търсещи устните.
Така е божествено.
А сътворението...
е естествено.
Безмълвен.
Така остава онзи, който чувства прекалено силно.
Който чувства искреността на всяка една дума,
усеща свободата в трептенето на изказаното,
попива интонацията и на погледа,
познава горчилката на лъжата и за двете страни,
издишва напрежението на паузите,
изпитва смазващата тежест на неизреченото
и изживява твоята история като своя.
Който, вместо думи в отговор, има сълзи.
Безмълвни.
Или поезия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар